Читать бесплатно онлайн

Синият слон

Автор Александр Романович Беляев

personВсе книги автора

Удобнее читать в приложении

Читать в Telegram Читать в MAX Читать в VK Читать в WEB

menu_bookЧитать здесь

Язык книгиbg

Язык оригиналаru

Возрастное ограничение0+

Жанры

классическая проза

Темы

похожденияохотапапасынсиний слондетская литератураприключениепутешествиеморесевер

Описание

Книга рассказывает о приключениях молодого охотника Пашки, который после опасного падения в океан преодолевает испытания и укрепляет семейные связи.

Главный конфликт / проблема

Пашка сталкивается с опасным падением в океан и вынужден бороться за выживание, что ставит под угрозу его жизнь и семейные отношения.

Ключевые идеи

Семейните ценности и подкрепата на баща и майка в трудни моменти.
Желанието на младия герой да открие нови светове и култури.
Смелостта и самостоятелността, които се развиват чрез приключения и опасности.

Вывод

Книга показывает, что испытания укрепляют семейные связи и помогают молодому человеку осознать свою смелость и необходимость поддержки.

Кому полезна

Дети и подростки, интересующиеся приключениями и семейными ценностями
семьи, ценящие традиционные ценности

Главные темы

Семейные ценности
Смелость и личностный рост

Персонажи

Пашка — Млад и амбициозен, мечтаещ да посети южния край. Той се бори със страх и физическа болка, но остава смел и решителен.
Ермечин — Опитен ловец, който обучава Пашка и му дарява берданка. Той е символ на традиционните ценности и семейната подкрепа.
Учителката — Дарява на Пашка красива книга с изображение на сини слон.
Майка — Грижи се за синът след инцидента, го успокоява и му разказва приказки.
Степанов — Участва в спасителните усилия и подкрепя Пашка.
Андрей Иванович — Той лекува Пашка и го уверява, че ще се възстанови.

Цитаты

«Пушката не е лисица, сама няма да избяга».
«Той вдигна високо над главата си бащиния подарък и го обзе огромно съжаление, че редом с него не стои Ермечин.»

Сводка по автору из Wikidata

1884–1942. Александр Романович Беляев. русский писатель (1884—1942)

Читать онлайн

Страница 2 из 3

— Татко! — с всички сили извика той, като се опомни, но чу в отговор само жалните гласове на кучетата. Вдигнали нагоре муцуни, те лаеха към Пашка, като че ли се прощаваха с него. Забравяйки за нерпата, за берданката и изобщо за всичко на света, Пашка се хвърли към края на ледения блок. Зловещ студ го лъхна от черните глъбини.

— Мамо! — извика Пашка още веднъж и се ослуша. Ледената пустиня остана безмълвна. На Пашка му стана много горещо, после много студено, след това той престана да усеща каквото и да било.

— Ма! — отново извика той и вече, сам не вярвайки, че могат да го чуят, се запъна на половината дума.

Той плаваше самичък в огромния, пуст океан. И макар до брега да беше съвсем близо, само някакви си петдесет метра, той вече нямаше от кого да чака помощ.

Пашка затича по края на ледения блок, като викаше кучетата, тези единствени живи същества, които го следяха от брега, и не знаейки какво да прави по-нататък, падна на леда. Водата и пукнатината се скриха от погледа му, но брегът веднага се отмести някъде далеч встрани. Тогава скочи на крака и започна бързо да се съблича. За миг ръкавиците, кожухът, кожените обувки полетяха на леда. Последваха ги ризата и панталоните. Студът близна Пашка по шията, обгори гърба и гърдите. Но всичко това беше нищо в сравнение с чувството, което изпита, когато стъпи на леда. Като че ли десетки малки иглички се впиха под кожата му, щом направи първата крачка. Пашка се сви на топка и скочи във водата. Сега той вече не изпитваше страх. Той не мислеше за опасността и страхът премина от само себе си. Цялата му воля, всичките му сили бяха подчинени на един стремеж: да преплува пукнатината и да излезе на брега. Неговият собствен живот беше в ръцете му и той се бореше за него, малкият човек с мъжествено сърце на истински ловец.

Водата се оказа не толкова пронизваща, както вятърът, но много по-гъста и тежка. Пашка едва се движеше. Трудно му се подчиняваха ръцете и краката, а скоро, когато престана да ги чувства, започна да му се струва, че заедно с леда вятърът го отнася в океана и той плува не напред, а назад. Поиска му се да се обърне и да погледне къде е леденият блок. Той успя за миг да зърне този откъснал се от брега леден блок, който едва не му стана гроб. Ледът беше вече далеч, но Пашка все пак успя да види на него своите дрехи. Тогава той заплува по-бързо.

Как стигна брега, Пашка вече не помнеше. Той се хвана за нещо с ръце, но не почувства за какво. Опираше се на нещо с крака, но също не чувстваше какво. Бяха ли това остри камъни или гладък лед, той не чувстваше нищо. И само когато случайно се обърна, забеляза на снега розовите от кръв следи на собствените си крака. Мократа кожа от студа мигновено се залепяше за леда и оставаше на него като причудливи парцалчета.

Кучетата се изплашиха от голия човек, излязъл от водата, и потеглиха, без да чакат команда. Пашка едва успя да се хване за шейната. Няколко метра тя го влачи по снега, но след това някак си успя да се качи и да легне на нея по корем. За щастие шейната отгоре беше покрита с тюленова кожа, с краищата на която покриваха краката си при дълъг път. Пашка се уви целият в нея. Вече не чувстваше студа. Под кожата се дишаше по-леко, а да се държи на шейната в това положение беше много по-удобно. Не подкарваше кучетата, не му стигаха за това силите. Но те сами бягаха много бързо.

Пашка се опита отначало да разбере в каква посока го карат, но скоро загуби към това всякакъв интерес. Стана му топло и му се доспа. Той затвори очи и веднага се почувства не в шейна, а в лодка. Лодката плуваше по вълните и приятно го люлееше. Пред очите му блещукаше оранжево сияние, зад кърмата весело се плискаха вълни. И сиянието, и лодката, и вълните — всичко беше топло. След това отнякъде, направо от водата, изплува голяма, зелена палма, на нея стоеше ярко розов папагал и гледаше Пашка. От папагала и палмата също повяваше топлина. Пашка веднага позна дългоносата птица, усмихна се, закани й се с пръст. „А къде е слонът?“ — спомни си той. „Той има такива меки и топли уши. Добре ще е да го покажа на мама. Тя ще се зарадва“ — отново си помисли той. Слонът, клатейки глава, излезе иззад палмата. Пашка се протегна към него, но изведнъж се разнесе шум и блесна ярка слънчева светлина. Лодката, сиянието, папагалът, зелената палма и слонът веднага изчезнаха. Пашка видя входа на зимовището и падна в снега. Кучетата залаяха, вратата се отвори и на прага излезе майката на Пашка. Тя завика нещо и се хвърли към момчето. Пашка веднага се успокои, каза: „Мама“ — и затвори очи. Повече той нищо не виждаше и не чуваше. А на входа на зимовището след майка му изскочиха Ермечин, началникът Степанов, лекарят Андрей Иванович и радистите. Те взеха Пашка на ръце, пренесоха го в къщата и го сложиха на масата. Андрей Иванович извади най-голямата бутилка със спирт, намокри със спирта вълнена ръкавица и започна бързо-бързо да разтрива Пашка от главата до петите. Помагаха му всички.

— Ще се съвземе ли? — попита някой от радистите, гледайки с тревога към Пашка.

— Разбира се! — уверено отговори Андрей Иванович. — Ще живее. Сега ще дойде на себе си.

— Ех, че юнак! — не издържа Степанов и се усмихна. — На ледена шушулка се превърнал, но до къщи се добра!

Скъп на похвали, полярникът много ясно си представяше всичко случило се по време на лова, затова не можеше да сдържи ласкавите думи.

Скоро Пашка почувства болка в ръцете и дойде на себе си. Болката се разля по цялото му тяло. Пашка видя наведените над него усмихнати лица и застена.

— Нищо, нищо, дръж се — ободряваше го Андрей Иванович. — Това е от топлината. Какъв юнак се оказа ти!

Болката в тялото ставаше нетърпима. Особено силно боляха краката. За да не ги чувства, Пашка си прехапа устната, но в сравнение с болката в краката това ново, измислено от самия него мъчение му се стори нещо като леко щипване.

Пред очите му отново заплуваха разноцветни сияния. Той изведнъж си спомни и за първи път се уплаши от това, което преживя. От страх му стана трудно да диша. Едва не се задуши, широко отвори уста и искаше да заплаче. Хората, които го заобикаляха, се засмяха.

— Виж ти, какво си намислил! — усмихвайки се добродушно, каза Степанов.

— Ти какво? — учуди се Андрей Иванович. — Такъв смел ловец и ето ти тебе — сълзи! Всичко вече мина. За какво ще плачеш?

Пашка го досрамя. Той изхлипа и давейки се от обида, проговори:

— За книжката ми е жал.

— Каква книжка? — не разбра Степанов.

— Учител му я подари. Красива книга беше — обясни Ермечин.

— Птица имаше на нея. И слон… — добави Пашка.

— Слон? — попита Степанов.

— Да, слон — потвърди Пашка, — голям, син.

— Е, син! Ти братко нещо… сини слонове няма — усмихна се Степанов.

— Не, има. Син! — заупорства Пашка.

— Син слон? — намеси се в разговора им Андрей Иванович. — Тебе май те втриса? — и сложи голямата си длан върху челото на момъка и като поклати глава, добави: — Точно така е. Хайде под одеялото.

Страница 2 из 3

Назад 1 2 3 Далее